Новият Ник Кейв

    

Може би е само усещане, че нещо липсва. Някаква неясна празнота. Нещо като да си лежиш вечер в леглото и да не можеш да заспиш от мистериозното натрапчиво желание за повече строфи от Уолъс Стивънс, които да успокоят възбудата ти.

Може би е внезапното желание да чуеш думи като "шизоид" или "просвам се" в поп музиката вместо обичайните галактики от слънца и луни или непреодолимата жажда да слушаш песни, които поставят призраците на Мерлин Монро, Валери Соланас и Хари Худини в интересни нови пози. Или просто, съвсем инстинктивно имаш нужда от нов албум на Ник Кейв и Бед Сийдс - на кой друг можеш да разчиташ в дни като днешните? 

Да намират нови начини да бъдат Бед Сийдс е продължаваща мисия за Ник Кейв и компания и за последните две години този непрекъснато усложняващ се куест набира интоксикиращо темпо. Последно се представиха на публиката зад маската на проекта Grinderman, нонсенс рокенрол извинението за "аре, долу в мазето и да повикаме". А сега Ник Кейв и момчетата са скочили на копчето право назад към интелектуално-сутеньорския костюм със своя 14 албум, "Dig, Lazarus, Dig!!!".  

"Кръвоизлив от думи и идеи," така самият мистър Кейв описва проекта, който идва след великолепния Abattoir Blues /The Lyre of Orpheus от 2004. "Grinderman беше умишлено свободен и идеята беше доста проста", обяснява той. "С "Dig, Lazarus, Dig!!!" си позволихме да се разпрострем още повече."  

Това не е подценяване. "Dig, Lazarus, Dig!!!" е неуловим, нееднозначен и - какво по дяволите - неистински, зашеметяващ разказ, който разгръща Западната цивилизация от Омир до Фройд, от Библията до Бийтълс, в ролите - нови митични герои, осеяни по целия път.

Малката Джини и зловещия Мистър Сендмен, вплетени в мрачен танц в парчето Today's Lesson, струя сексуална политика, натъпкана в мръснишка рокенрол басня; блуждаещите духове в Albert Goes West, които мощно вилнеят в психопатични епизоди и долни кръчми; докато горкият Лазар се оказва сам и изгубен още в заглавния трак, силно зип-нал чудесата на Новия завет, викторианския спиритуализъм и нюйоркското декадентство.

После идва пиротехническият гуляй We Call Upon The Author (To Explain), който фино и леко самоиронично поставя Кейв в ролята на Автора, който предизвиква Бог, иска му отчет и насажда литературна война ("Буковски е нещастник! Беримън е пич!!!/"Bukowski was a jerk! Berryman was best!!!") на фона на неустоим бийт.

"Dig, Lazarus, Dig!!!" - пунктуацията е още една подигравка към лингвистичните тъпанари - е записан от Кейв, Мик Харви, Уорън Елис, Мартин Кейси, Джим Склавънъс, Томас Уидлър, Джеймс Джонстън и Конуей Севидж в студио Арк, Лондон. То е собственост на Тери Бритън, човекът зад хита на Тина Търнър What's Love Got To Do With It?

Докато нещата са в процес, отговорът е "не много"; вместо това "Dig, Lazarus, Dig!!!" отчасти е резултат на желанието на Кейв да избяга от своето търсене на "класическата любовна песен" и да се впусне в изследване на по-абстрактни емоционални територии. Пианото отново е върнато в своята обичайна норма, бандата най-грижливо следи за онези прекалено приятни акорди, твърде очевидно прочувствени.

На тяхно място идват лупове и неподвижност, текстурални дисторжъни, провлачена атмосфера. На места във вокалите има безстрастен въздух в контраст на бясна енергия или изродската емоция, често свързвана с Кейв. Подход, повлиян от скорошната работа по саундтраци, включително за филма на Андрю Доминик "Убийството на Джеси Джеймс от страхливеца Робърт Форд".  

"Много е гадно след тъжна сцена във филм да чуеш сълзливи цигулки," разказва Кейв. "Мисля, че ние търсехме малко по-гляма музикална неутралност. Стоманена манипулация. Музика, която изисква повече време за възприемане преди бомбата да гръмне."

Асоциативна, фина и изключително завладяваща музика, завет за сериозността на проекта да намери новини начини да се развива напред, с начало през 1984, от когато е първият пост-рожденденско-парти запис - From Her To Eternity. Въпреки че все пак започва като ревизия на стар сценарий - желанието за силно акустичен албум, родило се през 1992 с Henry's Dream.

"Това, което исках да направя с Henry's Dream, беше да запиша абсолютно дрезгав акустичен албум, в който всички трещят и не звучи електронно," спомня си Кейв. "Поради една или друга причина така и не го постигнахме и си стана рок албум. Така че сега исках да опитам пак с този албум - но всъщност пак се получи албум с доста електричество вътре.

Но има странно красива пропаст между основите на този албум, които са акустичните китари, баса и барабаните и този високи изкривен звуков дисонанс върху тях. Уорън създаде някакви наистина невероятни неща за този албум... направо удивителни". 

А между всичките тези плоскости има място и за разказите и проповедите на Кейв за човешката природа. Да, въпреки бягството от "класическата любовна песен", има поне една, която не може да се спаси от определението - Jesus Of The Moon, великолепна балада, която може да стои редом до Into My Arms и The Ship Song.

"Просто не можех да я изхвърля в коша," свива рамене Кейв. От друга страна, въпреки всичко тя не е за някакви важни жестове и бурни страсти, а за онези колебливи, неясни състояния, които рядко намират своето място в по-острия рокенрол: апатия и обърканост, самовнушения, водещи до депресия, зацикляне и психосексуална обремененост.

Идва Moonland, нечия лична ядрена зима; Night Of The Lotus Eaters, където глобалният хаос се процежда въпреки филтрите и преградите на собственото ти самодоволство; мъжкарските самозаблуди в Hold On To Yourself; мъртвешкото парти в More News From Nowhere, населено с демони и осъзнаването на собствената ти тленност.

"Dig, Lazarus, Dig!!!" изважда на повърхността и на показ цялото душевно ровичкане, бандата води слушателя из онези несигурности и обърканости, дори и когато играта загрубява. Трудно можем да си представим по-добър пътеводител в този нелогичен и смущаващ свят - и добрата новина е, че няма нужда да се оглеждаме повече.  

"Искам да направя толкова албуми, колкото е възможно въобще. Искам да напиша страшно много песни", разказва Кейв. "Това е най-важното. Писането на песни ме прави щастлив, държи ме в час и ме зарежда. Ако знам, че мога да пиша парчета, значи абсолютно всичко е наред".

Сподели във Facebook Сподели в svejo.net Коментари